Posts Tagged ‘Position’

Nec spe, nec metu

February 26, 2010

Поставям си цели, гоня ги, преследвам ги. Мечтая нашироко. Идиотски, невъзможно нашироко. Провалям се, спъвам се, падам. Падам от високо, от трамплина на мечтите в хлъзгава, смърдяща кал. А отдолу скали. Няма кой да подаде ръка, издрапвам сам падайки пак и пак, пързаляйки се. С чувството, че затъвам колкото повече се опитвам да издрапам.

“На никого не му пука за теб. Никой нищо няма да ти даде даром. Нищо не е невъзможно, продължавай и си случвай мечтите сам, никой няма да ти ги случи вместо теб. Никой няма да ти каже какво искаш, никой няма да ти покаже как да се случат твоите мечти . А ако някой се опита, бягай от него. Инак ще заживееш нечий друг живот”

…си повтарям говоейки си сам. И чувството за безпомощност изчезва – аз съм жив, аз съм тук и съм човекът, който ще ми помогне. Аз съм най-добрия си учител и най-добрия си ученик.

И издрапвам. И продължавам смело с идиотски големите си мечти под мишница. Провалът не е нещо повече от подсладител на успеха. А идиотски големите мечти се сбъдват с идиотски силно упорство.

Nec spe, nec metu.

Без надежда, без страх.

Смело напред. Съдбата обича смелите. А аз сам кова своята.

Nec spe, nec metu.

Love

February 15, 2010

Вчера разни хора ме упрекнаха как съм можел да не харесвам Св. Валентин, колко романтичо било по това време на годината и как, нали, всички се обичат. Нека сега се изразя по-малко емоционално и по-задълбочено.

Много е изписано по темата “ама глупост ли е или е готино да празнуваме Св. Валентин”. Банален факт е, че този празник е също толкова измислен колкото Коледа. Нямам предвид исторически, макар че и това е истина. Имам предвид, че и двата празника са машини за пари. Простичко е – хората имат нужда от стереотип, от шаблон, от догма. Така на Рождество знаят, че трябва да са със семействата (да купят подаръци), на 08.03 всички мъже носят (купуват) цветя, на 14.02 че трябва да са с половинката (да купят подаръци) или под масата (да купят алкохол), като второто се отнася и за Нова година. Това важи за всички празници с някаква традиция и особено ако традицията включва пазаруване. Интересното е, че много от тези традиции са чисто християнски, а хора които се обявявяват открито за атеисти ги тачат.

Проблемът за мен е, че не обичам да ми се казва кога какво да правя, какво на кого да купя. Не искам животът ми да е догма. А постоянно ми се натяква от, хм, обществото колко е темерутско да съм сам на НГ или да нямам елха вкъщи на Коледа. Нека отбележа, че в това няма нищо лошо – ако на някой му харесват лампички или да обикаля черквата като луд – окей. Но да се спвазват обичаи само заради единия глупав комформизъм за мен е абсурд.

Отгледан съм в шантаво семейство, където всеки е от луд по-луд и само гледа да се скара с другия, съответно семейните празници не ме вълнуват. Нито пък алкохолните, защото не пия. Простотията около Свети Валентин обаче засяга една тема която на мен ми е по-навътре в сърцето. Темата за любовта. Не разбирате ли колко е идиотско да има ден на влюбените, когато за влюбените всеки ден прекаран в мисли за и с любимия човек e техен? Колко е тъпо да се експлоатира едно простичко чувство, в което никога не може да има логика или материализъм и да се превърне в повод за пазаруване, повод за подаряване? Повод да си още по-щастлив и влюбен? Изтъркано е, но е факт че ако някой те обича няма да има нужда от глупави плюшени играчки… всъщност, няма да има нужда от нищо повече.

Нека си доразвия мисълта – много, много хора бъркат любовта с пазарната икономика. Тук нямам предвид само стереотипа за жената, която е като торнадо, идваща с духане и отнасяща къщата, колата и вещите на бившия си вече съпруг (все едно няма мъже, които правят горе долу същото). Има нещо много по-страшно от това и то се крие в обърканите хора. Една моя позната беше малко по-голяма от мен (почти 21) когато ми плака на рамото, ридаейки как никога няма да се омъжи, след като беше скъсала с тогавашния си приятел. Е, омъжи се. Но така както аз го видях този брак той си беше по сметка. Само дето в сметката нямаше цифри. Тя е слаба, крехка, никога със собствено мнение и винаги имаща нуждата да се закрепи за някого, някой да й каже какво да прави и как. Не обича и да мисли твърде много. Той от своя страна е властен тип, донякъде мачо, обича да контролира и както всички останали мъже – има склонност да се прави на защитник и покровител.

О, те се допълват, каква идилия.

Глупости на търкалета. Това не е връзка с любов, а връзка с илюзия за любов, породена от нужди. Брак като този съвсем не е по-малко циничен от това да се бракуваш с богата старица (или дърт богаташ). Само дето е по-трудно да уловиш дали действително изпитваш любов към някого или просто имаш някакви вътрешни нужди, които този човек задоволява. Искрено се съмнявам, че връзка която се крепи върху илюзии има сериозно бъдеще… Освен ако партньорите не са мазохисти и обичат (както в мита за щраусите) да си заравят главата в пясъка. Което действително е по-лесния вариант, но пък ако изберем него се превръщаме в нечовеци. Защото както ми беше казал един приятел – човеци ни прави не щастието като такова, а постоянното му търсене.

Любовта няма нужда от ден за празник. Ако се чувствате по-щастливи и влюбени на определен ден и ви трябва повод, значи най-вероятно не знаете какво е любов. Ако плюшеното сърце или скъпите обеци ви карат да се чувствате специална колкото погледа и докосването на приятеля ви когато ви хваща за ръка, ако въобще имате нужда да има конкретен ден на който да си опразнувате чувствата – съмнявам се, че тези чувства са точно любов. Ако правите обичайните за този ден неща (или ви е мъчно защото няма с кого) просто защото другите ги правят, значи (аха!) сте комформисти. А комформизмът (в големи дози) винаги води до идиотизъм. Това е лесно да се види дори от хлапе като мен.

А аз, хлапето, предпочитам да откъсна или купя цвете на моето момиче просто защото е моето момиче и се надявам цветето да я усмихне. Пък и разбира се по-хубаво от нейната усмивка е само целувката, която ще последва.  Бих й купил и най-скъпите обувки, но не и ако тя ми каже “купи ми” (директно или заобиколно) и само ако знам, че по този начи не я купувам самата нея (тънък момент, има я тази тенденция при мен). И не бих очаквал нещо насреща. Аз ще знам, че насреща ще има достатъчно и то ще е там, в усмихнатите й очи. Останалото само ще последва. Ако не – значи не е моето момиче… а нечие друго, само че сме се припознали. А какво значение има датата на която правя жеста? Дреме ми дали е 14.02 или 31.09 стига за мен и нея да е празник – наш си. Толкова.

Та, в това да обичаш не може и няма как да има нужди, няма как да има кон за кобила или кокошка. В противен случай превръщате съществото насреща в лъскав душевен вибратор, доставящ оргазъм всеки път когато трябва. Като му се изстощи батерията – нов. Или ще караме без ток – не е същото, но пак бива. Ще свърши работа.

Persia

June 26, 2009

Когато бях малък, 8-10 годишен имах основно две занимания: да играя в компютърни клубове и да чета в библиотеката. Любима тема ми беше древен Египет и тогава може би за първи път съм научил за персите (Персийската империя). Беше ме яд, че са завладяли моите хора.

Малко години по-късно (да съм бил на 12 или 13), когато си мислех, че съм скинар, получих писмо от един иранец фен на Manowar. Който типично за феновете на тази група, ме приветства като брат и се опита да се сприятелим. Аз директно го напсувах, без да знам какви са по етнос иранците – мразя турци, араби и подобните им, махни ми се от главата. Човека опита да обясни, че е персите нямат (много) общо с тия два народа, но уви. Аз бях… твърд в убежденията си и убеден в некадърността си.

Сега, не малко години по-късно ми става много криво, че така постъпих всеки път като се присетя. Разбира се много отдавна вече не се смятам за нацист/скинар, нито поддържам връзки с такива както преди. Работил съм (онлайн) и съм се забавлявал с араби и иранци. Говорил съм с тях на политически и религиозни теми и в общи линии както не е трудно човек да се досети – нямат общо със стереотипа за човек от Близкия изток. Всъщност те ми обясниха и разликите между перси и араби – културни, езикови, етнически.

Тогава научих много интересни неща – защо мюсюлманите не ядат свинско, защо си търкат ръцете с пясък ако куче им оближе ръката, как те гледат на Израел, как гледат на християнството. За мен, неукия 16-17 годишен младеж, си беше като да изследвам един нов свят и една изцяло нова гледна точка към моя. След това стана войната в Ливан и истински се притеснявах за Хишам, както се казваше един от арабите. Всеки път като му спреше интернета целия чат канал настръхваше – в Бейрут всяка сграда беше потенциална мишена.

След това, когато започнах да гледам по-сериозно към графичния дизайн осъзнах, че сред най-красивите писмености, поне по моя вкус са арабското и иранското (приличат си, но имат разлики). Все още не си падам по типографията и едва ли някога ще се занимавам наистина сериозно в тази област, но пък с удоволствие от време на време понаучавам как да пиша на фарси. Напоследък пак правя опити с един самоучител, но имам по-високи приоритети и много малко време. За голямо мое съжаление.

Сега иранците, които познавам са някъде по улиците. Вероятно. И пак се притеснявам за тях, макар и отдавна вече да сме изгубили връзка. В чат канала, в който можех да ги открия не са ги виждали от около две седмици.

Това което се случва там си е война. Младите срещу старите. Статуквото срещу демокрацията. Всъщност, тиранията срещу демокрацията. Следя нещата отблизо – хората не искат страната им да се свързва със срани като северна Корея. Не искат президента им да отрича публично и нагло холокоста. И те също като нас не искат политиците им да ги излагат. Искат просто  модерна държава. Като за модерни хора, каквито са много от младите.

Аз лично не съм съгласен с едно – понятието “ислямска република” – религията и политиката не трябва да са преплетени. От както свят светува все вървят ръка за ръка и след толкова много уроци за съжаление все още има държави в които двете са като кълбо прежда. И ме е страх от едно – Мусави всъщност не е толкова чист колкото някои го изкарват и се притеснявам дали пък няма да се окаже същия като Ахмадинеджад.

След убийството на Неда света гръмна. Както винаги света си е малко шантаво място – сравнително малко шум след убийството на 12 човека за една нощ, заснемат убийството на момиче и всички избухват. Направиха я икона и символ, което всъщност може би не е лошо. В един коментар в български форум някой след като й видя снимката написа “Тази на снимката много нашенска физиономия ми се струва”. И сигурно е така – ако все още съвременните българи имат общо с прабългарите, днешните иранци с древните перси и разбира се ако вярваме на проф. Георги Бакалов (и други историци). Според мен просто емоциите надделяват. Защото и мен ме е яд за момичето.

Яд. Това е едно от чувствата, които изпитвам в момента. Яд ме, е защото избиват хубави, млади, борбени хора – малко неща са по-отвратителни от това държава да издевателства над собствената си нация. Яд ме е, защото не мога да направя нещо. Не мога да съм там и да хвърля камък по някой милиционер, не мога да съм там за да им хвърля обратно димката или поне за да изляза и да покрещя наред с останалите. Защото въпреки, че не е мой проблем, доколкото се познавам бих го направил ако имах възможността. Иначе нека си го кажем – да си оцветиш аватара в зелено е еквивалент на бездействие. Даже протести и демонстрации пред посолствата на Иран нямат особен ефект, за съжаление.

Срам – това е друго от чувствата. Нашето правителство не гъкна по въпроса. Аз рядко съм емоционален, особено пък когато става дума за политика – съответно да афиширам “срам ме е от вас” не е точно моя тип реакция в повечето случаи. Не и в този. Точно си ме е срам, защото това вече бивше правителство се доказа като лижещо путинския задник за n-ти път. Поправете ме ако греша, но не виждам логична причина освен че се съобразяват с позицията на Русия (която подкрепя сегашния режим в Персия) да не “изразят” поне едно “безпокойство”, казано на  дипломатичен език. Защото в крайна сметка там умират хора. А начина, по който Ахмадинеджад и милициите му се разправят с демонстрантите някак си ми напомня на събитията от началото на тази година в София. Макар и навярно подобни паралели да са безумни.

И така. Хората там си остават сами – под обстрел, под блокада – онлайн и офлайн, опитвайки се да се отскубнат от ръцете на тирани и фанатици. Дано имат енергия да продължат – така или иначе стигнаха твърде далеч вече. Предстои и среща на Г8 – дано да направят нещо съществено. Мога само да се надявам. И следя нервно новините.

Моафаг башед!

Galev

June 3, 2009

Дали Пламен Галев е престъпник – не мога да кажа. Защото не мога да докажа. Както не могат да докажат всичките журналисти, прокурори и всякакви хора, които говорят против него (и Ангел Христов). При  всички положения е невинен до доказване на противното. Смятам обаче, че не трябва да се кандидатира за депутат.

Не за друго, а защото в интервю за Мартин Карбовски казва следното относно Владимир Кузов:

“Независимо от всичко не може депутата Кузов да е в тая комисия. Сега, дали е такъв, дали не е такъв… [журналист: това го повтарям вече три месецa] … а така. Ама разбира те ли… И  в един момент, представяте ли си, че тоя случаен тип дето е попаднал вътре, депутат, той ще слуша кой е такъв, кой е друг, кой…”

С което той самия заявява, че хора с опетнена репутация, макар и без нищо доказано (по времето на интервюто Кузов все още беше без присъда) не трябва да са депутати (макар и в случая да говори конкретно за комисията по вътрешна сигурност). От чисто морална гледна точка. Та изхождайки от точно тази точка, сега той макар и да е само арестант, а не доказан престъпник и затворник също не трябва да се кандидатира.

Уви, вече го направи и сам си противоречи. А това само по себе си говори много.

Предател

May 3, 2009

Предател.