Писмо

April 2, 2007

Здравей, мила.

Пиша ти от тук, а не хартиено и истинско писмо защото не ти знам адреса. А и вече отдавна взех да бъркам истинските неща с виртуалните. Всъщност, мисля че всички започнаха да ги бъркат… Виртуализацията е на ниво в наши дни. А и разликата между реалното и виртуалното се изтънява все повече и повече… Както в глобален аспект, така и в разума ми. Пък и в сърцето ми.
Липсваш ми. Много. Искам пак да те видя да тичаш срещу мен като малко момиченце, с онази широка, детска усмивка… А след това разбира се да се хвърлиш върху мен изпищявайки, да вторачиш големите си красиви очи в моите с онзи влюбен и нежен поглед… И да ме целунеш така, както само ти можеш. Липсва ми и шляенето по прашните улици с теб… Или пък умолителната усмивка след като кажеш “шопинг”, а аз направя онази така типична за мен отегчена и почти-ядосана физиономия. Липсва ми и мускулната треска на краката от обикалянето, ръцете, от носенето на торби и устата от мрънкането след шопинга…
Липсва ми тялото ти… Така нежно, меко, красиво… Тихите ти нощни стенания, придружени с леко забиване на нокти в гърба ми и как след тях нежно премъркваш като малко коте и се отпускаш върху мен като заморена, потна сърна. А след това сладко заспиваш, оставяйки ме в полу-транс да се опитвам да те съзра в тъмнината… И да те милвам лекичко докато най-накрая и аз не заспя. И събуждайки се нощем да те чувам да издаваш странните си звуци и премлясквания… Които да ме карат да се чудя и мая какво толкова сънуваш. И отново да те гледам и милвам.
Липсва ми дори мърморенето ти… Как те болят глезените, защото постоянно се надигаш на пръсти, за да ме целунеш (но пък си струвало, казваш…), как съм можел толкова много да стоя пред компютъра, защо пуша толкова много… Липсва ми. Често ме изкарваш извън кожата ми, но и това ми липсва.
Липсва ми рошавата ти “прическа” след баня… Или пък имитацията на чалма с онази голяма хавлиена кърпа, което слагаш на главата си. Всъщност, аз така и не се научих да си слагам такава… Трябва да ме научиш, като се видим. Липсва ми леката миризма на шантавите мазила и гримчета небрежно подредени по тоалетката… Контенето пред огледалото, което отнема толкова много време, докато аз разбира се те чакам и бързам за някъде…
Липсва ми твоята заразителна креативност… Способността да ми дадеш съвет и подкрепиш в трудните моменти… Да ми казваш това, което искам да чуя… Или пък когато трябва – това, което най-малко искам да чуя, осъзная, повярвам.
А знаеш ли, миличка, кое най-много ми липсва? Споменът за теб. Защото и него си нямам. А го искам не по-малко от теб самата.
Обичам те.

Посветено на следващата ми голяма любов в живота, която все още не съм срещнал…

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: