Споменът

January 25, 2007

“Времето отмива всичко, независимо дали го искаш или не. Времето отмива всичко, времето отнема всичко и накрая ..само мрак.”
Колко пъти сме си казвали “Ще мине време и ще забравя… Да ще забравя този ужасен спомен”, ще минат години, но винаги някъде дълбоко
в теб ще се крие той, споментът за този момент тарещ цяла вечност… Проточен във времето като невидима безкрайност, която можеш
да почувстваш с всяка една клетка на тялото си, да те тласка ту напред, ту назад, да те кара да чувстваш отново страхът и болката на
твоето минало връщайки се като прилива на дълбокото море, заливайки те с цялата си мощ. В този момент се чувстваш в безтегловност,
във вечен транс, незнаейки дали сънуваш или това е реалността, дали това е твоят живот, дали това е твоят път. Защо ли животът се
подрежда така, да ни кара да си спомняме тези моменти които толкова искаме да забравим, моменти оставили дълбока следа в днешното ни аз.
Спомените са едниственето нещо което ни оставя времето… Представете си свят без спомени… Хора без спомени, хора обречени да повтарят
грешките си отново и отново, такива които не могат да се върнат назад и да си спомнят първата целувка, първта любов, и всички тези
вълшебни моменти спрели дъха им ..представете си вас… Лишени от споменът… Нима това е живот?
Хората са обречени да помнят не само доброто, но и болката и мъката… моменти които искаме да забравим и да преглътнем за да сме отново
щастливи. Колкото и да се опитваме да се отдалечим от тези спомени толкова повече подробности изникват в съзнанието ни.
Вървим по улицата и усещаме аромат, ароматът, който ни завръща отново в отминали моменти казвайки ни “Спомни си… спомни си…”.
Една утопия, блян за съваршенство, за живот без грешки и болка, но вече е късно споменът е завладял отново съзнанието ни,
понасяйки ни към небето с нежен танц. Толкова е лесно да си помислим че сме забравили, но всеки един момент от нашият живот се крие
някъде дълбоко в нас. Тогава един, само един момент може да ни е нужен да си припомним за нещо хубаво което искаме да остане с нас
завинаги. Но защо хората се опитват да забравят болката, нима тя не е толкова прекрасно чувство както и самото щастие, нима тя не е
част от живота ни? Трябва да почувстваш болка за да разбереш че си жив, да видиш как кръвта се стича по наранената ти душа.
Та нали именно болката ни разделя от съня и реалността. В сънищата може да сме както щастливи така и уплашени, но болката – тя е
признак че си жив и все още има шанс да бъдеш отново щастлив.
Не сте ли забелязвали как възрастните хора чесно разказват като започват “Спомням си когато бях млад…” и завършват винаги с някаква
поучителна и интересна история която в повечето случаи не разбираме в началото но когато дойде моментът в който изпадаме в същата
ситуация тогава именно ние си спомняме какво ни е казал преди време възрастния човек и се поучаваме от това което е направил той… Тогава спираме за момент и разбираме колко много неща можем да научим през живота си и ни се иска и ние след години да предадем
преживяното на по младите от нас.
Човек живее със страха от бъдещето и споменът за миналото именно този спомен ни кара да се чувстваме сигурни и уверени в настоящето.
Споменът не може да бъде забварен могат да бъдат забравени само чувствата, за това не се опитвай да забравиш, времето отмива всичко,
но когато дойде моментът си спомни… Спомни си както за болката болката така и за щастието – именно така ще почувстваш в себе си човека.

Мануела Попова

Коментари от хора с интерес към или образование в областта на философията (и не само, разбира се) са повече от добре дошли.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: