On

Разгеле.

В крайна сметка си дойдох до България за да оправя компютъра. Обаче освен, че съм карък съм и идиот – не съм запазил касовата бележка и съответно гаранционната карта става ненужна хартийка. Дубликат не можах да извадя защото… абе много е сложно. Платих всичко – диагностика, труд и дъно. Тоест както винаги бях прав – дъното беше проблема. Дало е някакъв странен дефект, от сервиза казаха че е просто лош късмет, не по моя вина. Аз казах “не думай…”.

Получи се тъпо, защото щеше да ми стъпи малко по-евтино да платя тук да го оправят. Все пак прибирането ми се отрази добре, научих някои неща за себе си, направих си разни равносметки.

• Дълго се чудех дали съм страхливец, че избягах от проблемите, които имах в България и дали пък не трябваше всъщност просто отново да се изправя срещу тях. Сега вече наистина проумях – проблемите не бяха и не са мои. Те са на едни други хора. А не върви да се правя на синя каска още Х години.
• Казвам “големи хора сте, оправяйте се”  все по-често и ми е все по-леко.
• Станал съм по-циничен и повече непукист.
• Говоря твърде много, често се оплаквам твърде много. Май обаче просто ситуацията беше такава, защото няколко пъти познати ми зададоха редовния въпрос “похвали се с нещо?”. Първите няколко пъти заичах, след това се научих да казвам “ми няма с какво, нали знаеш, ежедневие…” Това е и една от причините да не видя всеки който исках да видя – пушеше ми главата и не ми беше до много срещи. Другата причина е, че в София бях само делнични дни и не исках да притеснявам повече хора от тези които така или иначе притесних, пък макар и с обаждане.
• Избухнах за първи път от над две години насам. Този път материалните щети са по-малки от предишния.
• Вече вторга поредна година се прибирам и ми казват, че съм отслабнал. Дали заради това, дали заради нещо друго, но бръчките по лицето ми вече си личат немалко… Онези които ме познават, знаят че като се усмихна положението е кошмарно сбръчкано (верно, не познавам май човек с усмивка като моята)… сигурно трябва по-малко да се смея. Инак след малко години:

Но не толкова миличък и сладичък и доста по-рошав.

Поне нарцисизма не ми е черта, даже е много далеч от мене.

• Все още благодаря на Огненото момиче, че съществува. Не въпреки, а точно защото ме поопърли – напомни ми какво е да се поядосам заради мацка… аз и това даже бях забравил. Даже точно това май ми се отрази по-добре от хубавите моменти. Наречете ме както щете, но шантавите чешити жени някак ме привличат – нещо като Крокодила и неговото дебъгване на девойки. А мадами тип “огън и пламък” ми харесват защото ролята на звероукроител (си мисля че) ми приляга (вероятно защото още съм малък и глупав или защото луд умора нема или… абе, все едно).
• Нещо друго на тема жени – все още не мога да намеря баланса между “свестен, разбран тип” и “мекотело/мъж под чехъл”. Предполгам, че си идва с опита.
• Лошият късмет си е лош късмет, но трябва да положа повече усилия да се предпазвам от самия себе си. Други врагове нямам.
• За първи път гледах Big Brother. Почувствах се особено интелигентен и ми се вдигна самочувствието.
• След почти месец непрестанно около хора се изморих. Сега ми е добре сам в стаята с компютъра. Станал съм още по-темерутест?

Останалото си е само за мен.

Накрая нещо, което съм твърде голямо дърво за да изрека очи в очи: обичам ви, приятели. На пръстите ми се броите, но вие ме дърпате назад към България по-силно от която и да е жена, от който и да е член на семейството, от хубавата природа и т.н. Останалото си го знаете.

Advertisement